След дълго чакане най-накрая имаме програма на правителството на Румен Радев. Потърсихме в нея темите, които следим от години в Goodlife – храната и малките производители, ресторантите, виното, туризма, кадрите, развитието на регионите и инфраструктурата, без която голяма част от този потенциал просто няма как да бъде използван.

Ето какво открихме.

Земеделие, семейни ферми и къси вериги

Програмата поставя като цел „увеличаване на производството на български храни с висока добавена стойност“ и определя семейните ферми като основа за устойчивото развитие на селските райони. В анализа на сектора е записано, че земеделските производители имат ограничени възможности за договаряне и „реализират по-малък дял от създадената добавена стойност“. Ниското ниво на коопериране, недостатъчно развитите организации на производители и ограниченото използване на къси вериги са посочени като фактори, които намаляват пазарната устойчивост на малките и средните стопанства.

Сред предвидените мерки са „подкрепа за устойчиви семейни производства и фермерски стопанства“, подпомагане, обвързано с размера на реализираната продукция, нова правна рамка за кооперирането, както и развитие на тържища, логистични центрове и кооперативни структури. При чувствителните сектори са посочени плодовете, зеленчуците и животновъдството.

При храните програмата предвижда нов Закон за ветеринарномедицинската дейност, изменения в Закона за храните, Закона за управление на агрохранителната верига и Закона за защита на растенията. Заявената цел е:

„Актуализация на нормативната уредба в областта на храните за гарантиране на силна, модерна и независима система за контрол на качеството и безопасността на храните по цялата верига.“

Сега идва проблемът.

От месеци следим темата за законодателството за малките и домашните производители и точно тук не намирам отговора, който търся. Как човек, произвеждащ малки количества храна, може да излезе законно на пазара при правила, които гарантират безопасността, но са съобразени с мащаба и риска на производството?

Контролът е необходим. Но повече контрол не решава този проблем. Нужни са гъвкави и пропорционални правила, които разграничават малкото производство от индустриалното, без да намаляват изискванията за безопасност.

Тук има и очевидно противоречие в самата логика на програмата. Не можеш да поставяш като цели семейните производства и късите вериги, без да решиш как малкият производител ще стигне законно до тях.

И това не е проблем само на земеделието. Това е икономика. Производителят, който продава суровина, получава една стойност. Ако може да я преработи, стойността се увеличава. Ако може да я продаде директно или на ресторант, по-голяма част от нея остава при него. Ако продуктът придобие име, произход и репутация, той може да стане част от местната гастрономия и туризма.

Затова за мен политиката към малкия производител трябва да започне от работещото законодателство, а не от поредната схема за подпомагане.

Ресторантите

В туристическата част на програмата ресторантьорството се появява основно във връзка с контрола и изсветляването на сектора. Предвиждат се рисково базиран контрол, електронно досие на проверките и координация между Министерството на туризма, НАП, КЗП, Инспекцията по труда, БАБХ, РЗИ и общините. В същата част е записана и „оценка на модела на данъчно облагане, обследване на възможностите за консолидиране на сектора и защита на лоялните търговци“.

В общата финансова политика правителството заявява „предвидимост и устойчивост на данъчната политика“ и запазване на действащата стандартна ставка на ДДС.

Това е написаното. Много по-трудно намирам ресторанта като част от икономическата политика.

А ресторантът е едновременно работодател, клиент на земеделието и хранителната индустрия, пазар за българското вино и част от туристическия продукт. Той е и един от най-преките начини суровината да бъде превърната в продукт с много по-висока добавена стойност.

През последните месеци разговаряме с много хора от сектора и постоянно стигаме до една и съща икономика – цени на продуктите, труд, осигуровки, енергия, инвестиции, данъци, кадри и покупателна способност. Всички тези разходи накрая трябва да се поберат в цена, която клиентът е готов да плати.

Затова и въпросът за ДДС не може да бъде решаван с лозунги. Не знам дали правилният отговор е 9 или 20 процента и не бих защитавал нито едното без числа. Искам оценка как различните варианти влияят върху бюджетните приходи, цените, заетостта, инвестициите и сивия сектор.

Но ако държавата иска по-качествен туризъм, гастрономически продукт, повече местна храна и по-високи доходи, трябва да има и икономическа политика към бизнеса, който трябва да произведе голяма част от този продукт. Такава цялостна позиция към ресторантьорството не намирам.

Вино

В туристическата глава се предвижда разработването на национални продуктови програми за винен и гастрономически туризъм, както и развитие на гастрономическия образ на България чрез бизнеса, общините, международните стандарти и специализираните гайдове.

Тук за мен въпросът е какво стои преди туризма.

Виното е един от най-добрите примери как се създава добавена стойност. Гроздето има една цена. Виното – друга. Виното с произход, местен сорт, качество и репутация – трета. След това идват ресторантът, директната продажба, посещението в избата, дегустацията, храната и нощувката.

Всяка следваща стъпка добавя стойност, а когато всички те са свързани в един регион, тази стойност остава в местната икономика.

Затова виненият туризъм е краят, а не началото на тази верига. Преди него са лозарството, производството, малките изби, местните сортове, произходът, районирането и ресторантите.

Големите винени държави отдавна са превърнали районите си в икономически продукт. Пиемонт, Тоскана, Бургундия или Риоха не означават само вино. Те означават място, храна, история, култура и причина да пътуваш.

България има собствен материал за подобен модел. Мавруд, Гъмза, Димят, Червен мискет или Широка мелнишка лоза могат да ни отличат на глобален пазар, на който международните сортове се произвеждат почти навсякъде.

В програмата виждам винен туризъм. Не виждам достатъчно ясна политика, която да свърже виното, районите, местните сортове, ресторантите и туризма в общ продукт.

Туризъм

Визията на програмата до 2030 г. е България да се утвърди като „конкурентна четирисезонна европейска дестинация“, предлагаща продукт с висока добавена стойност, а природният, културният, здравният, гастрономическият, спортният, събитийният и бизнес потенциал да бъдат свързани в обща система.

След това документът формулира модела:

„Туристическият продукт е единна верига – транспорт, достъп, обслужване, сигурност, среда, преживяване, контрол, реклама и доверие.“

И още:

„Краткият престой ограничава потреблението, преживяването и добавената стойност, поради което страната трябва да премине от масов ценово чувствителен туризъм към продукт, който удължава престоя и увеличава разхода на посетител.“

Заявената цел е:

„Целта е повече стойност от всеки посетител, по-дълъг престой, по-широк сезон, по-високи доходи и публична отчетност на всеки резултат.“

Сред мерките е и:

„Пакетиране на фермерски пазари, фестивали, занаяти, културни институции и маршрути, така че по-голяма част от туристическия разход да остава в местната икономика.“

Тук вече имаме икономическа теза, която може да бъде проверена.

Повече стойност от един турист не означава просто да му продадем същата хотелска стая по-скъпо. Въпросът е какво още ще купи, колко време ще остане и каква част от парите му ще стигне до местната икономика.

Едни и същи сто евро могат да останат почти изцяло в един затворен комплекс или да бъдат разпределени между семейния хотел, ресторанта, местния производител, винарната, музея и други услуги. За региона това са два различни икономически модела.

И тук програмата сама поставя въпроса, на който останалите ѝ части трябва да отговорят. Ако искаме повече от туристическия разход да остава в местната икономика, трябва да има достатъчно местни бизнеси, които могат да го получат.

Отново стигаме до правилата за малкия производител, семейния бизнес, ресторанта, винарната, кадрите и инфраструктурата. Те не са отделни теми. Те са условията туристическата цел на програмата да бъде постигната.

По-дълъг престой и по-широк сезон

Програмата поставя по-дългия престой и по-широкия сезон сред основните си цели.

Въпросът е как ще бъдат произведени.

Ако туристът днес остава две нощувки, трябва да има причина утре да остане три или четири. Рекламата може да го доведе до България. Не може да запълни допълнителния ден.

Този ден трябва да съдържа неща, за които човек е готов да плати – ресторант, изба, фермерски пазар, музей, културен маршрут, природна забележителност, събитие. Тогава допълнителният ден означава още една нощувка, още две хранения, транспорт, входни такси и покупки.

Същото е със сезона. Морето и снегът имат естествена сезонност. Храната, виното, културата, историята, минералните извори и голяма част от природата могат да създават причини за пътуване през много по-голяма част от годината.

Точно тук виждам огромния неосъзнат потенциал на храната и виното. Не като украса на туристическата реклама, а като икономически инструменти за по-дълъг престой, по-широк сезон и повече местни приходи.

Michelin и гастрономическият образ

Програмата предвижда „развитие на гастрономическия имидж на България чрез работа с общини, бизнеса, международни стандарти и специализирани гайдове“.

Международен гид като Michelin може да даде видимост, доверие и причина определена публика да пътува до България. Но не може да създаде продукта, който трябва да оцени.

Преди международното признание са ресторантът, готвачът, продуктът, сервизът, сомелиерът, винената листа, местните доставки, постоянството и икономиката, която позволява на този ресторант да работи.

Ако тази екосистема съществува, международният гид може да ускори развитието ѝ. Ако не съществува, започваме от края.

Кадрите

При кадрите програмата предвижда актуализиране на учебните програми, повече стажове, практики и дуално обучение с участие на работодателите, карта на потребностите по региони и сезони и национална програма „Кариера в туризма“. Част от публичната подкрепа и рекламните партньорства трябва да бъде обвързана с принос към обученията, стажовете и стандартите за труд.

В документа е посочено още, че през 2025 г. в туризма и свързаните дейности са заети 325 800 души, а високоплатената заетост в пряката туристическа индустрия е 6,6%, според цитираните от програмата данни на WTTC.

Образованието е само част от проблема. От разговорите ни с хората в ресторантьорството и туризма от години знаем, че въпросът не е само как да обучим хора, а как да ги задържим.

Можеш да произведеш добър готвач, сервитьор, сомелиер или хотелски специалист. Ако бизнесът работи с ниска производителност и малък марж, той трудно ще предложи доход и професионална перспектива, които да задържат този човек.

Кадрите отново ни връщат към икономиката. По-високите заплати изискват бизнеси, които могат да създават достатъчно стойност, за да ги плащат.

Агротуризмът и малкият семеен бизнес

В различни части на програмата присъстват семейните стопанства, местните продукти, фермерските пазари, виното, гастрономията, културните маршрути, селските райони и стремежът по-голяма част от туристическия разход да остава в местната икономика.

Точно между тези отделни политики виждам една от големите пропуснати възможности – много по-ясна концепция за агротуризма и малкия семеен туристически бизнес.

Не говоря за няколко стаи на село и табела „автентично“. Говоря за семейство, което произвежда храна, може законно да я преработва и продава, предлага няколко стаи, работи с ресторант и изба наблизо и изпраща гостите към местните природни и културни обекти.

Това е малък бизнес, но ефектът не е малък, ако моделът се повтори десетки или стотици пъти.

И това е съвсем различна туристическа икономика от големия затворен комплекс и евтиния пакетен туризъм. Не защото масовият туризъм трябва да бъде премахнат. А защото България има ресурси да развива паралелно друг модел – по-разпределен географски, с повече малки собственици и с много по-пряка връзка между туризма и местната икономика.

Публичните пари и резултатът

Във финансовата част програмата заявява, че бюджетното планиране трябва да бъде основано на:

„...ефективно управление на разходите и ясна връзка между публичното финансиране и постигнатите резултати.“

Това е критерият, по който трябва да се оценяват и всички останали обещания.

В България твърде дълго политическият разговор приключва с това колко средства са предвидени, колко милиона ще бъдат инвестирани и колко европейски пари ще бъдат усвоени. Но публичният разход сам по себе си не е икономически резултат.

Ако държавата инвестира в един регион, след няколко години трябва да можем да измерим какво се е случило след тази инвестиция – частни инвестиции, нови бизнеси, работни места, доходи, обороти и данъчни приходи.

Иначе измерваме колко сме похарчили, а не какво сме постигнали.

Инфраструктурата

В туристическата глава програмата предвижда междуведомствен механизъм за оценка на проектите за достъп до туристически и културни обекти. Сред критериите са туристопотокът, културната и природната значимост, регионалният ефект, целогодишността и безопасността. Предвижда се и идентифициране на минимум 100 туристически обекта, при които достъпът трябва да бъде подобрен.

Лошият път не е просто неудобство. Той е икономически разход. Оскъпява доставките, ограничава броя на потенциалните клиенти, затруднява намирането на хора и увеличава риска за частния инвеститор.

А когато цели региони остават десетилетия с лоша свързаност, проблемът вече не е само инфраструктурен. Това се превръща във форма на политическа и икономическа изолация, защото хората и бизнесът там започват от различна позиция.

Можем да правим програми за регионално развитие, но ако предприемачът трябва първо да преодолее държавата и инфраструктурата, преди да започне да развива бизнеса си, трудно можем да очакваме тези програми да променят региона.

Северозападът като тест

За мен Северозападна България е най-добрият пример, върху който могат да бъдат проверени почти всички тези идеи.

Белоградчишките скали, Видин, Дунав, Чипровци и неговите традиции, виното, природата, историята и десетки по-малки места дават на региона ресурс, който трудно може да бъде създаден с публични пари. Той вече съществува.

И там е ONÀ на Филип Захариев в Стакевци.

Този ресторант е интересен в контекста на разговора не само като ресторант, а като пример как частната инициатива може сама да създаде причина човек да пътува до място, до което иначе вероятно не би стигнал.

Държавата не е направила ONÀ. Филип Захариев го е направил.

Но един предприемач не може да построи регионална икономика.

Ако около подобни частни инициативи има нормален достъп, места за настаняване, местни производители, винарни, маршрути към Белоградчик, Видин, Дунав и Чипровци, културни събития и общ разказ за региона, човекът, който днес пътува за една вечеря, вече има причини да остане два или три дни.

Тогава можем да измерваме точно това, което обещава програмата – по-дълъг престой, повече туристически разход, по-широк сезон и повече от тези пари, останали в местната икономика.

Северозападът не се нуждае от съжаление. И според мен не се нуждае от поредната изолирана програма за „изоставащ регион“. Нуждае се от условия ресурсите, които вече има, да започнат да произвеждат стойност.

Какво липсва

След като съберем отделните части на програмата, проблемът за мен не е, че в нея няма мерки за земеделието, семейните стопанства, туризма, кадрите, инфраструктурата, гастрономията или виното. Има ги.

Липсва ми много по-ясната връзка между тях.

Как промяната на правилата създава възможност за нов производител? Как той стига до ресторанта? Как ресторантът и винарната се превръщат в причина за пътуване? Как туристът остава още един ден? Как този ден оставя повече пари в региона? Как публичната инвестиция отключва следващата частна инвестиция? И по какви показатели след четири години ще разберем дали всичко това е проработило?

Това вече не са отделни политики за земеделие, туризъм или регионално развитие. Това е икономически модел.

Точно него не намирам достатъчно ясно в програмата.

Липсва голямата картина

След този прочит моят проблем с програмата е по-голям от конкретните пропуски за ресторантите, ДДС, микропроизводителите или виненото райониране.

Те могат да бъдат поправени.

По-трудно се поправя липсата на достатъчно ясна представа каква България искаш да построиш с всички тези мерки.

В документа има много администрация. Има фондове, програми, регистри, контролни механизми, публични инвестиции и нови институционални инструменти. Има и добри идеи. Но твърде често държавата отново е представена като главния разпределител и организатор на развитието, вместо като създател на среда, в която хиляди хора могат сами да инвестират, да рискуват и да създават стойност.

За мен това е фундаментална разлика.

Не искам държавата да направи ресторанта на Филип Захариев. Филип Захариев го е направил. Не искам държавата да произведе виното, да управлява семейната къща или да измисли продукта на малкия фермер.

Искам да има нормален път до тях. Гъвкаво и работещо законодателство. Предвидими данъци. Контрол, който пази потребителя, без да третира всеки малък бизнес като потенциален нарушител. Образование, което създава хора с умения. Инфраструктура, която не наказва предприемача за това, че е избрал да инвестира извън няколко големи града. И последователна политика, която няма да бъде обърната след следващите избори.

След това държавата трябва до голяма степен да остави хората да работят.

Това е и причината да не ми стига обещанието за „подкрепа“ на малкия бизнес. Понякога най-добрата подкрепа е просто да премахнеш безсмисленото правило. Не ми стига и фондът за регионално развитие, ако няма икономическа логика как след публичните пари ще дойдат частните. Не ми стига гастрономическият туризъм, ако човекът, който трябва да произведе местната храна, продължава да не може нормално да излезе на пазара.

И не ми стига думата „прогресивна“.

Прогресивната политика не е тази, която обещава повече програми. За мен тя е тази, която има смелост да промени правилата, когато те не работят, да премахне ненужното, да избере приоритети и да носи отговорност за измеримия резултат.

Точно затова оценката ми за тази част от програмата е противоречива.

В програмата присъстват част от проблемите, за които говорим от години, има конкретни решения и на места ясно формулирани цели. Но липсват достатъчно визия, смелост, последователност и икономическа дълбочина, за да се превърнат тези решения в модел.

А България точно от модел има нужда.

Не защото храната, виното и туризмът ще заменят индустрията, технологиите или енергетиката. Това би било несериозно. Те са важни, защото могат едновременно да използват ресурси, които вече имаме, да създават висока добавена стойност, да развиват малък семеен бизнес, да привличат външни пари и да разпределят икономическа активност извън няколкото големи града.

И най-важното – това е икономика, която не може лесно да бъде преместена другаде.

Белоградчишките скали няма да отидат в Румъния. Дунав няма да бъде аутсорснат в Азия. Чипровските килими няма да бъдат преместени в индустриална зона край Будапеща. Българските местни сортове грозде, традициите, храната, минералните извори и историята са тук.

Въпросът е каква стойност можем да създадем около тях.

Програмата сама поставя правилната цел – „повече стойност от всеки посетител“. Но голямата задача е много по-широка: повече стойност от ресурсите, които България вече има, повече от тази стойност да остава при хората и регионите, които я създават, и държава, която им помага най-вече като създава правилата и условията това да се случи.

За това не са достатъчни мерки, фондове и програми. Трябват ясна визия, смела идея, работеща икономическа логика и политическа последователност, която да издържи повече от един мандат.

Точно тях все още не намирам достатъчно убедително в тази програма.