Стоейки пред кухненския плот, отмервам две лъжички разтворимо кафе Maxwell House в любимата ми чаша, наливам гореща вода от чайника и разбърквам за миг. Гледам към автоматичната кафе-машина вляво от мен и изпитвам прилив на съчувствие за празната й кана, някога клокочила и пушила всяка сутрин с най-доброто кафе, което може да се купи с пари.
Отгоре на хладилника, старата ми приятелка - френската преса, също събира прах. Когато забелязвам умряла муха в нея, се чудя какво по дяволите се е случило с мен.
Не винаги съм бил такъв. Някога харчех безумни суми за кафяви пликове с местно печено кафе на зърна от само един регион в гурме магазина надолу по улицата. Мръщех се, след като отпивах от неадекватно налятото еспресо, направено от неопитен бариста, ако вкусът беше твърде горчив, или пяната беше твърде малко. Чаках 15 минути сутринта за филтърно кафе в кафене в стария ми квартал Форт Грийн, Бруклин.
Реклама
Когато прекарах един семестър в Италия в колежа, се стараех да спазвам местните обичаи — никога да не поръчвам капучино след 10 сутринта, да стоя уверено в местното кафене и да обръщам поредното еспресо за деня, перфектно съчетано с ромова бабá, или – в повечето случаи – цигара.
За известно време кафето беше не само моя страст, но и начин на живот.
На около 20 години бях мениджър в кафене в моден квартал в Синсинати, където пускахме Yo La Tengo на аудиосистемата сутринта, и Майлс Дейвис нощем.
Когато Starbucks дойде в града в средата на 90-те, постъпих там като асистент мениджър, и останах на тази работа, докато не станах на 28 години. Гледах с малко срам как приятелите ми ставаха адвокати и бизнесмени, журналисти и химици.
Гордеех се с факта, че можех да различавам джинджифиления етиопски сидамо от ухаещия на ром етиопски харар. Знаех, че са нужни 19 секунди за перфектна чаша късо еспресо. За известно време се замислях дали да не се включа в програмата за обучение на Starbucks, която би ми позволила да отворя собствено кафене. Исках кафето — наистина доброто кафе - да бъде моят живот.
Но напоследък нещо се промени. В последно време реагирам на модното и скъпо кафе по начина, по който детето реагира на случайна глътка червено вино, което е взело за гроздов сок. Не знам какво се случи, но започнах да изпитвам необяснима любов към лошото кафе. Не само разтворимото, което пия всяка сутрин - всяко нискокласно кафе, до което мога да се добера. (Докато пиша тези редове, отпивам водниста чаша кафе от стара къща за палачинки на една пряка от офиса.)
Вместо гурме магазина в квартала ми, започнах да посещавам кафеения щанд в супермаркета, както някога правех с щандовете с корнфлейкс като дете. И се наслаждавам на големите червени буркани с Folgers, жълтото Chock-full-o-Nuts, небесносините кутии Maxwell House.
Най-лошото е на тази нова обсесия е, че това дори не е превземка.
Не пия евтино кафе, за да бъда различен. Не се хваля с любовта си към Cafe Bustelo, което се е превърнало в еквивалента на снобската бира на брадатите бруклинчани. Обикновено купувам Maxwell House. А няма нищо готино или бунтарско в Maxwell House.
Може би всичко започна преди няколко месеца, когато платих $18 за половин килограм не особено впечатляващо кафе на зърна от нов магазин, печащ кафе в квартала. Това беше един от моментите, когато направо можех да си представя стария ми пиещ нонстоп ирландски дядо да се надига от гроба и да ми казва: "Абе, хлапе, знаеш ли, че си идиот.
Подобни статии
