Една от мадамите, чийто блог следя и на чийто живот благоговейно завиждам, защото знам, че никога не бих могла да го водя, публикува следния статус във Фейсбук през тази седмица.
„На входа на всеки ресторант...
Колко?
9 сме.
О!
5 от 9 обаче са деца.
О!
М: - Защо се мръщят?
Аз: - Защото сме шумни, цапаме, ядем малко и почти не пием алкохол.
М.: - А, точно ние сме!"
Споделих го на моята стена с усмивка, която, както написах и на самата нея, още не съм решила дали е ехидна или разбираща, като добавих и моя коментар.
„От една страна никой не иска шумен и цапащ клиент, пък и с малка сметка. От друга, всеки има право на храна навън, така че може би трябва да се обозначава, че еди-къде си децата са добре дошли.
А мамите и татковците да подбират концепцията на заведенията, в които ги водят. Не очаквам от тригодишни да пазят антикварното обзавеждане, очаквам го от родителите им. И очаквам хората като се поогледат - наоколо и в менюто - някак си да разберат дали изказвания от рода "Еее, колко е да му опържите едни картофки!" и "Няма пилешки филета на тиган?” са на място или не.”
Пишейки този коментар в паметта ми като на пружина изскочиха две случки с деца на брънч в нашия тогава не съвсем отворен винен бар.
1. На дететo му става скучно, не стои мирно, бащата му зашива един як шамар, защото той пък си пие шампанското в момента и не иска да бъде притесняван, детето идва към бара ревейки и натиска първото ярко светещо копче, което вижда.
Това скапва цялата ни система, защото то, разбира се, е натиснало единственото копче, което са ни казали да избягваме да натискаме. Деликатно го упътваме обратно към масата, където то нарочно събаря стъклена чаша на пода. Проблемът ми тук е не толкова детето, колкото шамара. Не искам да бият деца в заведението ми. Бяхме се заклели, че ако още един път го ошамари, ще го изгоним. Не те просто престанаха да идват, защото евтиното шампанско свърши.
2. Семейство Адамс наистина съществува и аз го видях. Пак на брънч.
Още с идването си Мортиша ми казва да й наглеждам децата - 3-4-годишни близнаци, които откривам след известно търсене, защото те, като зайчето на Дурасел, просто не могат да спрат на едно място и вече лазят по пода пред бара.
Should Restaurants Ban Kids So That You Can Do Business?: If a child is annoying in a restaurant, should it be... http://t.co/rHXJI8sVDw
— Alice Martin (@AliceMartin8) May 26, 2015След като не се съгласявам, бивам запитана какво толкова щяло да ми стане. Мортиша е и супер нагла. Опипването с мазни ръце и преместването на всеки един предмет, включително и на уникален порцеланов носорог, подарен на бара, само ще спомена за протокола. Пръскането с вода в тоалетната - също.
Но фактът, че зайците са качени от майката на каменния плот и стоейки прави, изпикани в каменната мивка в предверието на тоалетната скъсва обръчите на доброто възпитание и тя е уведомена, че това е под всякаква критика и ако не ги свали веднага ще бъде помолена да напусне. Страшно изумена тя пита какъв е проблемът, но явно виждайки лицето ми, решава да не настоява и ги сваля.
След тези случки, отдолу на брънч менюто написахме, че мястото е направено с много любов и внимание и очакваме и посетителите му да се отнасят по същия начин към него и че децата са добре дошли, само ако родителите им се грижат за възпитаното им поведение.
Естествено, почти нито един родител не пое отговорността за това дали децата му са взъпитани или не и потокът им към бара рЕзко намаля.
Аз си отдъхнах, честно казано, но си представям как моите приятелки, до една с деца, си казват, ами тя какво да каже, нали няма деца.
Чувам обаче как си отдъхват и много други клиенти, които нямат деца или имат големи такива, както и такива, които са намерили на кого да оставят малкия принц за три часа и идват за да поемат глътка въздух и да се насладят на времето един за друг.
Не мисля, че в такъв момент биха се зарадвали на въпроса „Защо?” долитащ за стотен път и с все по-висок тон от съседната маса.
Искам да бъда разбрана правилно: много се радвам, когато родителите водят децата си при нас да вечерят два пъти седмично, защото храната е чиста и вкусна. Имаме си постоянни деца-клиенти, които са сладури и ние много им се радваме.
Проблемът ми е какво да правим с децата Адамс? Как да кажем единият да влезе, а другият - не? Не знаем.
Смятам, че като цяло в днешни дни децата са много по-обгрижвани и разбирани, отколкото по мое време. Не си спомням някой да ме е питал какво ми се прави, а просто ми е казвал да направя това или онова, преди да отида на училище или на тренировка.
Не си спомням да са ме водили някога на ресторант, освен на някакви глупави сватби, където погледът на майка ми красноречиво ми е казвал без думи, че не е в мой интерес да мърдам много-много. Не че е имала времето за това, но дори и да го е имала, майка ми надали е щяла да се престраши просто да нарами трите си деца и да иде да си пие някъде лате-макиатото по онова време.
Днес е различно, слава богу.
Днешната майка не е майката от средата на XX век - тя по всяка вероятност работи, докато детето й спи в кошчето до нея и нерядко печели наравно или повече от мъжа си.
Тя не позволява да бъде отстранена от обществения живот, само защото има дете, но иска да му посвети достатъчно време, така че детето идва с нея. Дали са женски или семейни събирания, то почти винаги е с нея (в тази връзка и кърмене на масата във винен бар преживях).
И тук е моментът, в който трябва да се тегли границата между майката, която ходи с детето на ресторант, защото то е лесно за обгрижване, възпитано, а и супер много се кефи на добрата храна и майката, която просто не иска да се лиши от чаша вино и вкусна храна, докато удобно се прави, че не вижда какви ги върши уж възпитаното й дете (вие като вълк под масата на друг клиент например).
И понеже установяването на тази граница е трудно и не се знае кой трябва да го направи, е по-добре да се установим ние - като ресторантьори и клиенти.
Да знаем с кого къде е добре да отидем и да няма сърдене когато стане ясно, че на някое място е по-добре да дойдете без деца.
Така ще можете да се насладите оптимално на храната, напитките и събеседниците си, а пък може и да ви хрумне някоя брилянтна идея... за възпитанието на децата.
Яна Петкова
След интересни професионални лутания Яна достига до прозрението, че виното не е просто течност в бутилка. Оттогава се образова във винено отношение по всички възможни начини и засега е единственият за България притежател на WSET Diplomа, което я прави дегустатор и винен журналист.
29.06.2015 Всички статии от този автор →
Подобни статии
Напълно съм съгласна и то не, защото нямам деца. Ние сме посещавали много ресторанти с дъщеря ни още от най-ранната й възраст. Тя винаги е била тиха и колкото и нескромно да считам, че това е заслуга на възпитанието й, тя все пак е дете и също има по-бурни периоди. В такива случаи просто не ходим по места, които не са подходящи за това. Няма лоши деца. Но родителите с голямо его и стил "плащам си" за съжаление вече са причината на много места да не допускат никакви деца. Дори възпитани :(