Източник: flickr.com

Скуотърите от Ню Йорк през 90-те години

Животът в центъра на града беше достъпен за всички

“Каня ви на скромна разходка из живота ми в скуотърската общност на долен Ийст Сайд от 90-те години,” пише Аш Тайър, чиято книга Kill City се концентрира върху скуотърите от Ню Йорк, връщайки ни в друга ера, когато градът не беше особено безопасен, библиотеките бяха ценени и отворени – тайнствени места, където можеше да седиш на закрито безплатно, без да плащаш пари, и да четеш – и когато социалната държава не се крепеше на грандиозни корпоративни бизнес схеми.

Тогава, да бъдеш млад, хедонист и лишен от амбиции носеше удоволствие, а животът в центъра на града беше достъпен за всички. 

“Имайте предвид, мога да бъда гид само за моя Ню Йорк. Снимките показват хората, които съставяха моята конкретна общност, и убежището, което открих при тях.

Долен Ийст Сайд беше много по-различен квартал през 90-те години, отколкото е сега. Беше различна вселена тогава, сравнен с това, което е бил през 70-те и 80-те години, както свидетелстват местните хора.

През 70-те години, сериозен икономически срив доведе Ню Йорк близо до фалита.

Собствениците на имоти не си плащаха данък сгради и изоставяха сградите си, някои от тях все още заселени с наематели. Някои собственици предприеха допълнителни стъпки и изгаряха сградите, за да си получат застраховките за тях. Празните терени бързо се превърнаха в лагери за бездомни и употребата на наркотици и престъпността нараснаха.

Чакането за евтин дом по това време траеше поне 10 години, и приютите преливаха от обитатели. Зимата в Ню Йорк излагаше на риск от смърт заради хипотермия спящите на улицата — близо 30 000 души по това време — докато същевременно стотици сгради из града пустееха.

Между 1980 и 1986 Ню Йорк участваше във федерална програма за заселване, стартирана от Джими Картър, за да помогне на обитателите да ремонтират изоставените от хазаите сгради и да придобият права върху сградите. Когато програмата приключи в ерата на Рейгън, на федерално и локално ниво, нуждата от жилища все още нарастваше.

Активисти, борещи се за достъпни жилища, решиха да не се отказват, особено доколкото кметството на Ню Йорк реагираше апатично на възникналата жилищна криза. Над две дузини почти необитаеми изоставени сгради в долен Ийст Сайд бяха населени с хора, които се надяваха да получат права, след като ги възстановят до изискваното от властите състояние.

За някои сгради това беше обречено усилие, но към средата на 90-те години, тези скуотъри често спираха изгонването си от тези сгради, разчитайки на закона за придобиване на собственост по давност.

Как при това положение момиче от средната класа на Мемфис като мен се оказа в тази аутсайдерска общност?

В основното училище бях жертва на тормоз от трио зли селяндурки-Дисни принцеси с трапчинки. Бях чувствително, бледо, луничаво, червенокосо хлапе и беше лесно да стана тяхна мишена.

Тези момичета имаха подходящия тип скъпи дрехи; аз ги нямах. Те се радваха на интерес от момчетата; мен момчетата не ме забелязваха. Бях умно хлапе, и се занимавах със спортна гимнастика до 14-годишна възраст, но депресията и самоомразата заради безкрайния им тормоз ме саботираха.

Станах жертва и на други хулигани, включително момчета, и се срамувах твърде много, за да кажа на родителите ми каквото и да е. Бях сигурна, че това само ще влоши нещата.

В осми клас дойде ново момиче и най-после си намерих добра приятелка. Заедно, двете се събирахме с по-големи хлапета, които приемаха нашия статут на отхвърлени като чест. Те можеха да намират алкохол, продаваха наркотици, и ни помагаха да се промъкваме в клубове.

Бях добра ученичка денем и бясна купонджийка нощем. В крайна сметка напуснах дома на родителите ми още преди да завърша, и избрах да се заживея с няколко пънкарки. Споделях стая и легло с тях и научих много за културата на "направи си сам", анархизма, атеизма, стрейт еджа и хардкора.

Слушах Bad Brains, Minor Threat, Bikini Kill, Джон Зорн, Crass, Fugazi, The Cro-Mags, Пати Смит, The Specials, Hole, The Clash, Black Flag, Sex Pistols, The Slits, Dead Kennedys, Джоан Джет, Motorhead, Die Kreuzen, The Damned и The Misfits. Също така и местните банди от Мемфис: Man With Gun Lives Here, Taint Skins, Cop Out, FMD и Pistol Whipped.

Пънкарките изобщо не се интересуваха от това да изглеждат секси, да носят порядъчни дрехи, или да въздишат по момчетата. Боядисвахме си косата в безумни цветове и я отрязвахме или бръснехме в разрошени и абсурдни прически. Ако имаше някакво усещане за конкуренция, то беше по-скоро за това кой може да каже най-шумно "Майната му на външния вид".

Някой ти казва "Майната ти"? Ами, майната ти на теб! Боже, беше толкова прекрасно да спра да се опитвам да се вписвам. Пънк-общността ме научи, че мога да взема болката и гнева, които изпитвах, и да направя нещо продуктивно с тях, включващо социален активизъм, музика и творческо себеизразяване.

Отскочи към Коментарите (0)

Goodlife.bg

Източник: Аш Тайър, Flashbak

19.07.2016 Всички статии от този автор →

Магазин

Подобни статии

0 Коментара