Източник: GA Photography
"През 1977 г, кариерата ми започна и Върджил ме свърза с богати жени, които взимаха уроци по пиано", продължи разказа си Бъсби.
"Ходех в домовете им. Една от тях бе Синтия О'Нийл жената на Патрик. Тя познаваше Лени Бърнстейн и Адолф Грийн. Една сутрин Бърнстейн ме повика, не можех да повярвам, че самият той иска да говори с мен.
"Синтия каза,че си добър учител по пиано. Искаш ли да преподаваш на дъщеря ми Нина". Така станах част от тяхното семейство".
"Средата на седемдесетте беше невероятно време", спомня си Бъсби.
"Запознах се с Нурeйев и партньора му Уолас Потс, който даде касетка с музиката ми на Пол Тейлър. Пол ме помоли да напиша парче за него и аз написах "Runes", чиято премиера беше на Бродуей. Аз свирех на пиано, а Върджил седеше на третия ред. Чух го да казва на висок глас "Това парче никак не е скучно" и се успокоих."
"Върджил живееше на деветия етаж, където сега живее Филип Таф, художникът. Първоначално тук имаше само девет апартамента, с брави и врати от матирано стъкло. Беше сложил печка и хладилник на мястото на гардеробите. Умря там, а когато стана на деведесет и две аз и партньорът ми го обслужвахме. Един ден той каза "Достатъчно", което означаваше, че вече иска да умре.
"Във вторник ще спра да ям, в сряда да пия вода, за да умра в петък и да отразят смъртта ми в New York Times в събота."
И той направи точно това."
Въпреки че, когато Бъсби е пристигнал, най-разкрепостеният период на хотела е отминал, все още са се случвали много неща.
„Животът ми бе изпълнен със силни преживявания. Отначало често имаше убийства и самоубийства, особено на стълбището. Когато чуех шум и видех полицай и паднала на площадката обувка вече знаех, какво е станало. Взимаха се страшно много наркотици. Стенли не отказваше стая на никого - от богати дилетанти до художници или някоя черна овца избягала от семейството си.
Например Изабела Стюърт Гардънър, пра-племенницата на лейди Бостън. Тя беше поетеса, женена за Алън Тейт, алкохоличка и лауреат за поезия на Ню Йорк. Но... беше луда.
Един от роднините й дойде в хотела, да и й иска някакъв много ценен свещник от осемнайсти век, а тя каза, че го е дала на пазача, с който правели секс. Едно от любимите ми нейни изпълнения е, когато пазачът я закара чак до Калифорния, за да посети лекция на Кришнамурти, след което са се напивали и са правили секс по цяла нощ".
Photo: Nicholas Gorham and Gerald Busby at The Chelsea Hotel. Gerald, a composer, is one of the last... http://t.co/lykLzWwcRP
— Wesley Mann (@Wesley_Mann) October 30, 2013През тези години сексуалната свобода достигнала своя връх, особено в гей обществото.
"Това беше време, в което младите гей художници смятахме, че можем да направим всичко. Беше средата на осемдесетте. Всички барове – каубойски или гей бяха притежание на мафията в Ню Джърси. Мислехме си, че ще живеем вечно и можем да изживеем всякакви сексуални подвизи.
Имаше един клуб на име Mineshaft. В района, където преди са опаковали месото. И той беше собственост на мафията. Там се предлагаха всякакви сексуални удоволствия. Беше нещо като Bloomingdale’s. Можеше да пикаят отгоре ви, да ви обработват с пръст... Нещо като смесен магазин. И винаги звучеше мелодията от Вагнер "Парсифал"."
Цената на такива удоволствия е огромна и Бъсби и партньора му са се оказали ХИВ-позитивни в началото на осемдесетте.
"Всички си направихме изследвания и Сам и аз бяхме серопозитивни.
Повечето от приятелите ни умряха.
Сам се разболя от менингит, полудя. Аз започнах да се грижа за него, трябваше да му се слагат инжекции в стомаха, беше страшно, мислех,че ще умра. Затова започнах да взимам наркотици. Това беше най-черният период в живота ми. Сам почина през 1993. Преди да умре вече не приличаше на човек."
Бъсби получил помощ и се преборил със зависимостта си към крека, въпреки, че е бил един от най-тежките случаи на своето време. Той все още е ХИВ-позитивен, но имунната му система е почти възстановена, което се дължи на това че практикува медитация тип "Рейки".
"Когато се възстанових, Стенли, предишният управител каза, че ако се държа прилично, мога да остана тук до края на живота си на същия наем".
Стенли е управлявал хотела до около 2000 година.
"Когато хотелът беше купен от голяма компания, те пуснаха питбулите си вътре, за да ни накарат да се чувстваме зле и да си тръгнем. Една жена на име Зои, която приличаше на румънска циганка, се зае да спасява живущите в хотела. Тя снима всяко една топка прах на пода, после заведе дело и ги осъди. Питбулите бяха отстранени и останаха само приятните хора. Наистина приятните.
"Опитвам се да харесвам всички, но както каза веднъж Върджил: "Това, че не харесваш някого, не е твой проблем". Ако не дам свобода на хората да са такива, каквито са, никога няма да извоювам тази свобода и за себе си. Нормално е да се страхуваш, за това не се противи на страха. Най-големите ти страхове, са най-добрите ти учители.
Ето така преживях целия шум по време на ремонта. Използвай онова, което те разстройва в своя полза. Така че всеки път, щом чувах тропане и къртене, започвах да пиша някакъв струнен квартет. До сега съм написал двайсет", завършва Бъсби.
Подобни статии
