Източник: Gorgeous.com
Тази седмица съм в Париж – и нямам търпение да споделя с вас някои съвети и свежи идеи от улиците на града. Но когато седнах да помисля какво да ви споделя, установих, че мислите ми вървят в малко по-различна посока от очакваното.
Ето пет урока, които научих в последните пет години на туристически пътувания, и особено от Париж.
Париж е източник на вдъхновение за американците от стотици години. Хемингуей и Джулия Чайлд, и 50 000 американци, живеещи там, са създали романтичен ореол на Париж, който привлича милиони туристи, жадуващи да изживеят нещо, което според тях им липсва у дома.
Но когато не живеете там, Париж е само още едно място, което не е "у дома", и в този смисъл той е равностоен с всеки друг град, който ме учи как да пътувам, как да се храня добре, когато пътувам — и какво пътуванията никога няма да ми дадат.
Тези мои размисли говорят повече за мен, отколкото за Париж. Вероятно можете да прочетете между редовете им моята собствена неувереност и романтизъм. След като обаче дочух американци да разговарят как да не "бият на очи в Париж," започвам да се замислям дали тази неувереност не е всеобща.
Склонна съм да премислям прекалено всичко, да се притеснявам за всякакви подробности и да се вкарвам в собствено непрестанно въртящо се колело на тревожност. Мога да се почувствам след пътуване толкова стресирана, просто от стигането от точка A до точка B, че да нямам изобщо каквато и да е представа дали съм изпитала удоволствие. Познато ли е и на вас това усещане?
Тези пет неща, от малките (виното!) до по-големите (костенурките!) са тези, върху които размишлявам, когато пътувам в последно време.
Не си причинявайте прекалено напрежение. Няма перфектно пътуване.
Или, ако искате да подходите по-духовно към този въпрос, перфектното пътуване е това, на което сте. Когато харчите пари за пътуване и хранене навън, има и вътрешен, и външен натиск да проучите всичко, да извлечете най-сладкото, най-концентрираното като костен мозък от това, което изживявате.
Да вземеш всичко, да видиш всичко, да направиш всичко. Париж и други велики градове бързо обезсмислят този туристически перфекционизъм, тъй като предлагат повече за правене, гледане и консумиране, отколкото вероятно бихте могли да изживеете през целия си живот.
Лекото отпиване на малка глътка от града е всичко, което ще ви дадат повечето пътувания, и да се задоволите с това е важно за приятното пътуване (или поне така установих аз).
Това не означава, че не проучвам обсесивно пекарните и ресторантите, парковете и музеите. Винаги обаче ще има още много неща, които съм пропуснала, и някакъв начин, по който аз ще почувствам болезнено ограничения си статут на турист. В това няма нищо лошо.
Не всяко хранене трябва да бъде несравнимо, и посредственото такова не би трябвало да ви докарва усещане за срам.
Някога да сте се чувствали сякаш храненето в нов град е спорт за пред публика? Ако пребивавате на полезни, но натоварени с много емоции форуми като Chowhound и Tripadvisor, може да придобиете това усещане, тъй като туристите разменят ресторантски графици и се чудят дали са пропилели някой слот за хранене в деня, отивайки в недостатъчно "достойно" заведение.
Често долавям дълбока неувереност и дори неловкост под повърхността в тези опити за пълна подготовка на перфектен график за ресторанти през целия ден. Не искаме да се срамуваме или да се чувстваме смутени, че сме хапнали на някое посредствено място, когато е трябвало да се нахраним "по-изискано".
Проучването на ресторанти е изключително уморително, поне аз понякога искам лесно решение — дори и то да е рум-сървис, или безлична незатоплена супа в кафене. Всичко е наред. Не всяко хранене е задължително да бъде запомнящо се; трудно е да удържате на такова темпо.
Правилно и редно е да зачитате и подкрепяте хората, които са добри в своя занаят. (И да плащате щедро за това.)
От една страна, чувствам, че е странно да фетишизираме храната, когато пътуваме, но не бива и да я подценяваме; обръщайте внимание на малките неща, които са различни от нормалното ви ежедневно изживяване.
Например звучи почти клиширано доколко Франция подпомага занаятчиите и творците си. Има две впечатляващо добри пекарни на улицата, където съм отседнала, и двете с хляб, по-добър от всеки, който съм консумирала в САЩ. Защо?
Защото занаятът им е почитан, подкрепян и получава признание. Нов приятел ми сподели вчера колко дълъг и ангажиращ е процесът на сертификация на пекарните за пекаря; трябва да имаш нужната квалификация, а без сертификат и хляб, правен на място, не можеш да наречеш магазина си "boulangerie".
Когато собственик на пекарна отива на почивка, това трябва да се координира с властите, които да се убедят, че има друга отворена пекарна, която да удовлетвори нуждите на квартала от хляб. Естествено, това повишава и цените; хлябът и почти всичката храна са по-скъпи в Париж.
Този практичен начин, по който храната се приема насериозно тук, придава допълнителен ефект на романтичните и понякога неясни начини, по които се опитваме да популяризираме добре направената храна в Западната култура, и като човек, пишещ за храна, намирам тези културни различия за интересни и достойни за внимание.
Но като турист, аз често съм изненадана, понякога объркана, понякога раздразнена от различните принципи на различната култура — и всички тези емоции са еднакво важни и нормални при пътуване.
Повечето страни-винопроизводителки запазват най-добрата си продукция за себе си.
Пийте това, което можете да си позволите — вероятно то ще е отлично. Миналата нощ пихме бутилка вино, което беше зряло и богато, с вкус на анасон, билки и опушена дървесина. То струваше 8 евро във винен магазин на ъгъла.
Възхитителното вино е леснодостъпно в Париж; тук има култура на наслаждаване на виното (подобно на хляба). Опитвам се да не мисля прекалено за селекцията на вино тук. Задаването на въпроса: "Какво върви с нашите ястия?" предизвика свиване на рамене в два различни ресторанта, като собственикът отвръщаше: "Какво желаете да пиете?".
Според моя личен опит, в Париж виното е за удоволствие, не за да правиш нещо "правилно". Лесно е да намерите евтино, добро вино — точно както и в Португалия, където имаше поразителни вина на цена само няколко долара, от винарни, твърде малки, за да изнасят бутилките си в чужбина. Всичко се изпива локално.
Глупаво е да се опитвате да се преструвате, че не сте туристи.
Всички ние сме костенурки — носим това, което имаме, на гърба си; не можем да избягаме от това, което сме. На два пъти се разочаровах от пристигането си в Париж, без връзка с пътуването, като и двата пъти бяха твърде лични или банални, за да ги обяснявам тук.
Престоят в Париж не омекотява или изключва разочарованията. Седмица в Париж с изглед към Айфеловата кула от единия прозорец и към "Сакре кьор" от другия, и пекарна на долния етаж, е нещо неимоверно приятно, което не променя факта, че аз съм си аз, и че има напрежение, стрес и трудности, с които се боря по свой собствен начин.
По подобен начин, когато посетим нов град, хората там са просто хора — не актьори на сцена, или хора с уникално екзотични и неразгадаеми животи, които би трябвало да са поне малко по-романтични от нашия собствен. Отседнала съм в реален, обитаем от местни хора квартал, и хората на долния етаж ще се раздразнят, ако се разхождам из апартамента с обувки и тропам, а мъжете, работещи в съседната сграда, слушат силно дразнещо френско радио.
Това обаче е техният дом, не моят, и би било глупаво да се правя, че съм нещо по-различно от момиче от Охайо, което е благодарно за шанса да посети и да се наслади на прекрасния хляб, сирене и вино; и на свой ред да се ядоса на тоталното игнориране в Париж на други неща, които считам за жизненоважни за живота и щастието, от рода на климатиците.
Преди две нощи пропуснахме всички препоръчвани ни ресторанти и ядохме печено на скара пиле и гръцка салата за в къщи, с бутилка шампанско, която агенцията, отдаваща апартамента под наем, любезно беше оставила за нас. На следващата вечер моят съпруг ми направи прекрасен омлет след дълъг и уморителен ден за двама ни,.седяхме по пижами пред отворения прозорец и пиехме страхотно червено вино, релаксирайки максимално.
В такива моменти това място изглеждаше почти като наш дом — не защото бяхме разбрали как да живеем като местните хора, или защото бяхме научили достатъчно френски, за да си купуваме масло по достоен начин (не го владеем в достатъчна степен), а защото просто бяхме себе си и се наслаждавахме на компанията си в този прекрасен град.
Винаги е предизвикателство да бъдеш просто себе си, да се примириш с почти постоянните неловки ситуации на това да бъдеш някъде, където не говориш езика, и да се храниш добре и да се наслаждаваш на всеки момент заради самия него. Предполагам, че това е основният урок от пътуванията, и ако всички имаме късмет, ще отнасяме още по някоя малка частица със себе си при всяко заминаване.
Подобни статии
