Една вечеря в Хавана

"В Куба обичаме големи порции, Хосе"

Той ми се усмихва. Очилата ми са до неговата книга на бара. Обръщам се и чувствам ръка по гърба си. Сякаш той се връща към живота.

Тъкмо съм приключил шестото си дайкири за по-малко от половин час — барманите ги наливат по-бързо, отколкото можете да ги изпиете — но въпреки това, той няма да се върне към живота. Това е просто поредният турист, блъскащ се, за да се добере до ценна снимка с него. Ловец на селфи трофеи, дебнещ статуята на Хемингуей до мен в ъгловия бар в La Floridita.

La Floridita е почти 200-годишна институция в старата част на Хавана. Чувствам се по-въодушевен от обичайното там. Мога да чуя музиката на безпокойството във въздуха - моето безпокойство.

Това е музиката, за която Стайнбек говори в "Перлата", за да описва ситуации без думи. La Floridita сега е туристическа атракция, но ми допада да виждам същата гледка, която е имал Хемингуей преди 70-80 години. Барът е претъпкан.

Звучи салса музика на живо. Няколко туристи без чувство за ритъм във вените, представящи си, че могат да танцуват. Глупаци. Декадентство. Но това, което не мога да разбера, са хората, подредили се до бара, пиещи дайкири със сламка. Сламка?! 

Нима си представяте Хемингуей да пие през сламка? Абсурд.

Вдигам ръка. Фидел, директорът на бара, е готов да ме зарадва със седмо дайкири. Вадя сламката и моля за добавка от най-добрия ром, който имат. Прекрасен, тъмнокафяв, с аромата на меласа, върху бледото, замразено лимоново дайкири. Отпивам от него, поднасяйки чашата внимателно към устните. Това е начинът да се пие дайкири в La Floridita.

Най-накрая готвачът на La Floridita идва с найлонов плик. Помолил съм го да ми продаде малко бри и синьо сирене. И бутилка върджин зехтин. Това не са лесни съставки за намиране на улиците на Хавана, така че най-добре е да питате готвач. Този готвач ми е донесъл и още нещо допълнително: поглеждам в плика. Опашки от омари.

Пускам отново дим от пурата си Cohiba Behike - четвъртата за деня, а е само 6 часа. Изпушил съм още три на мача по бейзбол. Куба и Америка стават приятели чрез спортно събитие. Историческо. Легендарно. Може би променящо живота за мнозина. Щастие, толкова обилно, че да го грабиш с шепи от въздуха.

Поглеждам отново към омарите. Отпивам от дайкирито си. Йоани, партньорът ми в това приключение, домакин на предстоящата вечеря, ми е казала да не нося нищо. “Така е по-добре.” Какво има предвид? В последните 4 дни се опитвам да се свържа с нея.

Безжичната мрежа в най-добрия случай е нестабилна в Хавана. Когато изобщо я има, комуникациите са бавни. Така че преди две нощи влизам късно през нощта в нейния апартамент в средновисока бетонна сграда в крайно нетуристическия квартал Нуево Ведадо.

Просто си пробвам късмета. 11 през нощта. Полутъмна улица. 14-етажна сграда. Не мога да повярвам, че съм там. Но нямам късмет, няма никой да отвори вратата; след 30 минути никой не влиза или излиза. Без начин да й се обадя, не мога да стигна до асансьора, който да ме отведе до дома й или офиса й. И си тръгвам.

Днес обаче е различно.

Сега имам време на пристигане и покана. Вземам двете найлонови торби — сирене, зехтин и омари. Пъхам ги в черната си раница, допивам дайкирито и за последно си дръпвам от пурата.

Скачам в едно такси. Мисля си, че е по-добре да не предизвиквам подозрения. Нося със себе си тениска на кубинския национален отбор. Прекрасно синьо. И бейзболна шапка. Накрая пристигаме на улицата на Йоани. Усещането вече да познавам района е приятно.

Все още има слънчева светлина. Казвам на шофьора да ме остави в началото на улицата. Voy a andar!, му казвам. Искам да ходя пеш. Да пристигна сам. Моля го да ме изчака. Колко дълго… не знам. 30 минути, или с часове. Оставям му торба с тениски, които съм купил за дъщерите ми. Доверието: дай го, и ще ти се върне.

Тротоарите са напукани от години на пробиващи през тях корени на дървета, показващи кой командва парада. Стъпвам накриво. Болка за миг. Въодушевлението е добро противодействие на болката. Предполагам, че и дайкиритата помагат. Най-после съм там. Виждам мъж да върви към вратата. Влизам с него и се качвам в асансьора. 14 етаж. Има обаче само 13 бутона. Не искам да разпитвам. Искам да изглежда сякаш съм на мястото си.

Всички истории, които съм чувал за полиция, информатори, дисиденти, хвърляни в затвора. Йоани, домакинята ми, е независим журналист. И тя е известна, заради начина, по който използва технологиите, за да разказва на света какво се случва в Куба.

След като съм на 13-я етаж, виждам тесни стълби, водещи до 14-я. Чудесно. Той все пак съществува. Пристигам пред затворена метална врата. Звъня. Мъж се подава иззад вратата. Той пита: Ти ли си Джо? Това код ли е? Казвам "Да".

Той отваря и ме прегръща здраво, като стар приятел, който не е виждал от много време. Въпреки че не се познаваме.

Най-накрая влизам в апартамента. Йоани е там. Целият й екип започва да ръкопляска. Само преди година съм се запознал с нея във Вашингтон. Нейните истории за Куба, за борбата за свобода, трудностите, които кубинците се налага да преодоляват ежедневно, за да продължават напред - всичко това кънти в главата ми.

Обещах тогава да я посетя - и най-после съм тук. Това не е апартамент, то е по-скоро като зала за пресконференции. Ръкопляскания - все още не знам защо. Предполагам, заради няколкото снимки, които съм й изпратил иззад кулисите на пътуването на Обама, на което бях поканен като официален кулинарен посланик.

Изпратих снимка на предприемачи и Обама. И други. Снимките не бяха изпратени директно до нея, а до Маями, и някак се добраха обратно до Хавана. Идвайки да вечерям тук по време на пътуването, на което бях с Обама, спомагам за разказването на историята на визитата с различна гледна точка. Но в мислите ми, аз просто се срещам с приятел.

Йоани и екипът й влизат и излизат. Във въздуха се носи мирис на печено пиле и риган от три малки птици във фурната. Разговорите текат гладко, като река. От семейството, до паладарес, Обама, бирата, леда… нонстоп. Правя sopa de avena с бри, сос от пилето и пилешка супа на прах. Йоани ми казва, че кубинците обичат големи порции. Те са били гладни и под голям стрес, така че когато могат, искат да ядат по много.

Йоани тъкмо завършва приготвянето на гофрета в електрически гофретник върху микровълновата печка. Миниатюрна кухня, така че креативността тук е необходимост. Но все пак гофрета в 8 вечерта? Няма ли хляб? “Нямаше време,” отговарят те. “Бяхме заети.” В крайна сметка тя тъкмо е приключила интервюто си със съветника по сигурността на Обама, Бен Роудс. Това е голям ден за нея - от дисидент, до това да стои и разговаря с човек, близък до президента на САЩ. Тя разказва как е имала смелостта да поиска интервю от президента. “Ако не мечтаеш, няма да се случи,” заявява тя.

Отскочи към Коментарите (0)

Goodlife.bg

Източник: Хосе Андрес, Roads and Kingdoms

17.12.2019 Всички статии от този автор →

Подобни статии

0 Коментара