Екипът е гладен - членовете му вече са погълнали бри-то и сиренето, наподобяващо стилтън, което съм поставил на масата.
Има само две гофрети. Добавям им топинг от маргарин, останалото синьо сирене, зехтин, сол и пипер. Солта тя е донесла от последното си пътуване до Вашингтон. Тя се гордее колко много подправки има. Не всяко кубинско семейство има такъв късмет.
Гофретената пица е твърде малка. Нямаме повече брашно или яйца, за да направим още смес. И все пак екипт като че ли я харесва. "В Куба обичаме големи порции, Хосе". Не мога да направя особено много. Исус е само един.
Пилето е готово. Нарязвам го на малки порции, поръсвам с риган и малко от пилешката мазнина. Нося го на масата. Навсякъде из стаята има хора, пушещи, пиещи бира и ром, разговори на четири очи.
Точно след това поднасям a salpicon de langosta, с донесените омари. Парченца от опашката на омара, най-близо до главата, съвсем леко поширани в зехтин, нарязана салата и оцет. Имам късмет. Те са смятали, че нямат нищо, с което да се готви. Аз обаче съм от оцеляващите в кухнята. Знам как да се оправям в малка кухня в кораб на флотата, в такава без газ, в такава без съставки… готвачите са малко като Исус. Можем да умножим всичко.
Те са готови да сложат тигана със соса от пилето в мивката - но сосът и залепналата по тигана карамелизирана кожа са допълнителни съставки за запазване.
Включвам отново печката, добавям чаша ром и изстъргвам дъното. Добавям доматено пюре, което има, все едно извършвам свето тайнство. Добавям и вода и я оставям да заври. Имам малко пилешки бульон. Добавям останалата вода от варенето на севичето с омар. Малко чесън. Пастата е готова.
Great to have @chefjoseandres join us in #Cuba to promote #smallbiz, inspiring future #Cuban #entreps pic.twitter.com/eqk6F0GypA
— Maria ContrerasSweet (@MCS4Biz) March 25, 2016
Докато препичам пастата, Йоани ми разказва за статия.
За пристигането на Обама. За дъждовен ден, когато той излиза сам, носейки сам чадъра си. Как го отваря и го държи над главата на Мишел, докато тя излиза от Air Force One. Рязък контраст в сравнение с кубинския елит, членовете на който са с чадъри, държани от други хора. Знак какво означава свободата.
Бульонът ми е готов, мисля си аз. Вероятно най-лошият, който съм правил. Запечената паста влиза вътре, както и малки медальони от омар. Поставям всичко това във фурната, за да хване коричка отгоре. Ако някой види това в Каталуния или Валенсия, съм обречен. Ястието обаче е завършено.
На дългата маса, хаотично претрупана с чинии с пилешко, чаши ром и кенове бира, отваряме пространство за подноса.
И те го посрещат добре. Разговорът преминава към това как можеш да се окажеш в затвора, ако си кубинец и те хванат с омари. Не са разрешени лодки, за да не може никой да избяга от острова. Твърде голямо изкушение. Гостите избърсват чиниите си до блясък. Кулинарното ми его е спасено. Този път никой не се подкача с мен в духа на "кубинците обичат големи порции, Хосе".
Нощта още не е приключила. Йоани харесва напитка, която й направих преди месец във Вашингтон - rom cremat. Фламбирана ромова напитка с кафе на зърна, канела и лимонова кора. Няма обаче лимон или лайм. Което е странно, в този перфектен цитрусов климат. Изпитвам прилив на вина, мислейки си колко сок са използвали, за да ми направят дайкиритата.
Разказвам им историята на каталунските моряци, връщащи се у дома след испанско-американската война в Куба и на други места. Испания губи, но напитките и традициите са създадени. Пея хабанера: “El meu avi se’n va anar a Cuba…” Под светлината на горящия ром, всички също пеят.
Подобни статии
