На 8 ноември 2014 мексиканският готвач Енрике Олвера изпраща набързо туит, който рикошира из целия кулинарен свят. Олвера е бащата на съвременната мексиканска кухня, национална икона, чиято ресторантска империя варира от елитни менюта за дегустация до непретенциозни бургери за бърза консумация.

Флагманският му ресторант Pujol — с черни стени и клубно осветление, превърнал се в уважавано място за поклонниците на добрата храна в Мексико сити — редовно кани гости готвачи от чужбина, пионери на свръх-новаторската кухня като Андони Адурис, чийто ресторант Mugaritz край Сан Себастиан, Испания, в момента заема седмо място сред 50-те най-добри ресторанта в света (Pujol е на 25 позиция).

През ноември Адурис готви две вечери с Олвера — едрият, необуздан 40-годишен главен готвач на Pujol в кухнята му, наравно с интелектуалния си, говорещ с мек глас приятел. Въпреки различния си личен стил, те очевидно са си изкарали доста добре. “Би трябвало да реализираме някакъв проект заедно,” казва възторжено Олвера, след като се наливат шотове с мескал.

“Аз обаче избирам мястото,” отвръща Адурис, който е в шеговито настроение. Той се замисляза момент, въртейки глобуса в мислите си. “Хавана, Куба,” заявява накрая той, избирайки случайно място на картата. (“Защо точно казах Хавана, не знам,” спомня си по-късно той. “Можех да кажа Мадрид, Барселона или Милано.”)

Олвера изглежда се забавлява. “Определено, да го направим,” подхвърля той.

“Не ти стиска,” подкача го Адурис.

И така идва туитът: “@pujolrestaurant и @Mugaritz се споразумяха да отворят заедно ресторант в Хавана, Куба,” пише Олвера на телефона си.

“Не може да заявяваш на мексиканец, че не му стиска — че е страхливец, chingón”, спомня си Адурис.

Поздравленията започват да се изсипват масово (“Вълнуващи новини.” “Интересно и неочаквано.”), последвани от предложения за помощ на място. “Казах на Енрике, че трябва да го караме по-бавно,” разказва Адурис, “да видим първо как е температурата.”

Шест седмици по-късно, САЩ и кубинското правителство оповестяват възстановяване на пълноценни дипломатически отношения, възвестявайки нова ера за острова след половинвековна изолация през Студената война. “Сякаш го бяхме предсказали,” казва Адурис. Нима биха могли да не изпълнят обещаното в този туит?

После миналото лято трети готвач, Масимо Ботура, се ангажира с кубинския проект, след едно нощно пиршество с Олвера. Най-видният съвременен италиански готвач, чиято Osteria Francescana понастоящем е начело на списъка с най-добри ресторанти в света, предизвика подновено въодушевление около идеята за хипотетичния ресторант.

В сегашната ера на кулинарно кръстосано опрашване, никой никога не е опитвал подобно партньорство на такова високо ниво. “Ако трима видни готвачи искат да направят нещо заедно, това е сериозна новина,” заявява Адурис. “Когато на всичкото отгоре мястото е Хавана, изведнъж тази новина става огромна.”

Към септември 2015 започнаха да излизат на бял свят подробности: ресторантът може да се казва Pasta, Tapas, Y Tacos.

“Ще отидем на експедиция до Куба през първата седмица на декември,” заяви Ботура пред италиански кулинарен сайт. Изглеждаше, че най-после ще започне нещо да се случва във връзка с туита на Олвера.

Строго контролираната икономика на Куба всъщност е вероятно последното място на света, където някой би си помислил да стартира ресторант. Със заплати, средно достигащи $24 месечно, малките предприемачи се борятза оцеляването си, а големият бизнес е предимно в ръцете на държавата. Комунизмът остава твърдо окопан на острова, а частният бизнес е строго регулиран. Въпреки че новото американско посолство отвори в Хавана миналото лято, 55-годишното ембарго върху Флоридския проток си остава в сила. Засега само някои сектори са отворени за чуждестранни инвестиции. Хотелският не е между тях. Туризмът процъфтява, но държавата запазва монопол върху собствеността на хотелите; много от тях се държат от корпоративна фирма, свързана с кубинската армия, ръководена от зетя на Раул Кастро.

Ресторантите междувременно са били изцяло държавни до 1995, когато са разрешени първите paladares — клубове за вечеря, организирани в частни домове. Първоначално тези семейни компании не могат да предлагат желани протеини като морски продукти или телешко, или да включват музика на живо или бар. Професионализацията им става възможна едва през 2010, когато броят на разрешените места се увеличава от една дузина до 50. За първи път тогава един кубински оператор може да държи многобройни разрешителни, да продава свободно алкохол, да наема всеки, който пожелае — а не само членове на семейството — и да отваря заведение в не-жилищна площ.

Последва експлозия от частни ресторанти — вече има около 4000 в страната, докато през 2000 г. са били 250.

Но с недостиг на обучени готвачи и готварско оборудване, дори находчивите cuentapropistas (както са известни малките предприемачи на Куба) изпитват ежедневни затруднения в поддържането на ресторанти. “Всичко, от което се нуждае един готвач, за да бъде успешен, липсва в Куба,” казва Дъглас Родригес, кубинско-американски готвач от Маями, който провежда кулинарни туристически обиколки из Куба в последните две години. “Ако влезете в някой от тези ресторанти и видите как се приготвят нещата там, ще се шокирате,” споделя той. “В кулинарно отношение Куба е изостанала с 50 години.”

Въпреки това в началото на декември, трима от най-прочутите световни готвачи - мечтатели, мислители, концептуалисти — са в Хавана, почти на шега, привидно игнорирайки практическите препятствия. “Обичаме предизвикателствата,” казва Адурис в началото на пътуването. Ботура, който пристига ден по-късно от другите, открива, че Олвера не е организирал никакви срещи за първата им сутрин в Хавана. Изпълненият с енергия и още преживяващ часовата разлика италианец може да убие няколко часа, разхождайки се край морето по ветровития Малекон, но със само три дни в страната, няма време за губене. Към 10 часа сутринта, Ботура вече си е организирал среща с Вилфредо Прието, прочут в цял свят кубински концептуален творец. Сериозен колекционер на произведения на изкуството, Ботура често създава ястия, вдъхновени от творби, които харесва.

В просторното студио на Прието - чист, оцветен в пастелни бои апартамент зад рушаща се фасада, творецът отваря лаптопа си, за да сподели изображения от монументалните си, често мимолетни творби — на камион, който е затворил в бетон в Милано, на маса, която е вързал за надвиснал хеликоптер в парк в Мадрид, празната тента на “тъжен цирк”, издигната от него в Хавана до новото американско посолство. Прието преобразява исторически дом в съседство в студийно пространство, отворено за публиката. “Би било много интересно да направим ресторант там,” казва Ботура.

Готвачът и творецът разговарят за преходната фаза на Куба.

“Вратата е отворена, ако имате добър културен, филантропски подход,” заявява Прието. “Ако сте голяма компания, със силно капиталистически стил, може би не. Моментът сега е много деликатен.”

Ботура в последно време се занимава с доста благотворителност, партнирайки си с католическата църква за кухня за бедни — the Refettorio Ambrosiano — дебютирала на експото в Милано миналата пролет. Идеята, подобно на пътешествието до Куба, започва с донякъде донкихотовско изказване. “Работя върху нещо с папа Франциск,” е заявил Ботура две години по-рано. От миналия май до октомври, десетки от най-видните му приятели готвачи (включително Олвера и Адурис) превръщат останали продукти в ястия за бездомните, създавайки изобретателна кухня от предвидени за боклука съставки. След като начинанието му в Милано е обявено за огромен успех, сега има планове концепцията да бъде реализирана и в Модено, Торино, Цюрих и може би дори фавелите на Рио де Жанейро, по време на лятната олимпиада.

Няма ли как някаква разновидност на тази концепция да проработи в Куба, пита се на глас италианският готвач — обединявайки храна и изкуство в някакво хибридно пространство?

“Каква точно е идеята ни?” пита Ботура няколко часа по-късно, откривайки Олвера и Адурис във фоайето на хотела им.

Въпреки че само Ботура е посещавал Куба досега (кратко гостуване, за да готви за вносители на пури на банкет за 400 гости), Олвера е единственият от тримата с непретенциозен курортен ресторант, в крайморска локация в Кабо Сан Лукас, Мексико. Той също така, както се оказва, е и най-слабо заинтересован към бързата реализация на нещо. “Може би ще отворим след 5 години,” заявява той.

Този период от декември, когато тримата готвачи успяват да са далеч от работните си места, съвпада с 40-я рожден ден на съпругата на Олвера. Той е решил да го празнува в Хавана същата седмица, канейки 22 приятели. “Някои неща са с приоритет,” казва той. Плановете му са да се потопи в града. “Искам да разбера това място на лично ниво.” Въпреки че в началото Олвера изглежда сякаш е поел лидерството в организацията, оказва се, че той не е организирал никакви срещи.

Ботура, владеещ се, но видимо ядосан, обяснява това, което е научил от Прието при импровизирания им разговор. “Идеята да създадем културен проект може да е много интересна,” казва той.

“Можем да направим нещо изключително,” казва Адурис, поемайки темата, “социална и културна революция, прекрасен диалог. И после по повода можем да изпием по едно мохито. Има време за всичко.”

Разговорът им продължава в италианското посолство по-късно същия ден, където Ботура и Адурис (които почти не виждат Олвера през остатъка от престоя си) описват новия си план на висш дипломат - Танкреди Франчезе.

Дори в пика на Студената война, Италия и Куба са запазвали силни културни връзки. Италиански архитекти проектират голяма част от националното училище по изкуствата, което Фидел Кастро построява на мястото на бивше игрище за голф в централна Хавана (на емблематична снимка Че и Фидел са показани да играят голф там, уморени от битки). Италианците са сред първите туристи, привлечени от ол инклузив пясъчните и слънчеви курорти на Куба, построени около плажа Варадеро, на 150 км източно от Хавана, по време на т.нар. "специален период" — ударният порив на режима за набиране на средства, последвал веднага след разпада на Съветския съюз. Националността на Ботура изглежда непредвидено полезна; елитен готвачот Ню Йорк надали би бил толкова добре посрещнат в Хавана.

“Последното, от което някой от нас има нужда, е още един ресторант,” заявява Адурис на дипломата, докато тримата отпиват ристрето на дълга дървена маса. “Ако ще правим нещо, защо да не е нещо важно?”