Източник: flickr.com
През повечето от моите 42 години, съм консумирала банани във Великобритания. Родена съм през 1974, годината, преди да се присъединим към Европейската икономическа общност.
Оттогава съм консумирала банани в най-различни форми и размери. Някои са били извити като полумесец, други прави като полицейска палка. Дъвкала съм малки жълти мини-банани — тънкокори и сладки — и банани, толкова гигантски, че можеха да бъдат разрязани и споделяни на три чинии с палачинки.
На теория разнообразният ми опит с бананите би трябвало да е невъзможен.
Класическата анти-ЕС шега гласеше, че безличните евробюрократи са забранили “кривите” банани и са наложили един, стандартизиран плод на британците. Безумието на бюрокрацията! Този евро-мит — един от многото — е базиран на еврорегулация от 1994, според която бананите трябва да не са “ненормално изкривени”. Това правило обаче се прилага само за бананите от най-висок клас. Нормалните британски Class I и Class II банани, продавани в повечето магазини, винаги са имали право да имат “дефекти на формата”.
Сега, след като кампанията Leave спечели референдума за бъдещето ни в Европа, става ясно, че повече е било заложено на карта за британската храна в ЕС, отколкото просто нашето право на криви плодове. Председателят на британския Национален фермерски съюз Мюриг Реймънд предупреди, че цените ще се повишат заради комбинацията от спадащия курс на паунда и разчитането във Великобритания на вносни храни.
Като страна, произвеждаща само около 55% от това, което консумира, Великобритания започва да изглежда уязвима за колебливите пазари. За първи път от Втората световна война, способността на Великобритания да се изхранва изглежда поставена под въпрос. На 24 юни Тим Ланг, професор в City University и водещ британски експерт по политиката на храните, туитна в отчаяние “EU шок. Много тъжно.” После “Нужен е план Б за храните. Дали хората, които гласуваха за Brexit, ще са готови да копаят земята, да берат плодове и да отидат във фабриките срещу ниско заплащане?”
Една от основните причини за самото създаване на ЕС, извън мира, беше да се гарантира изобилие от храни за цели поколения.
Сико Маншолт беше холандски фермер, който стана първият еврокомисар по земеделието, през 1958 г. Маншолт осъзна ролята на съюза като средство за предотвратяване на нов глад, от рода на ужасната “гладна зима”, изживяна от Холандия през 1944 и 1945 г. Мечтата на Маншолт беше Европа да стане максимално самодостатъчна по отношение на храната.
Така, както вижда ситуацията Ланг, Европа не само изхранваше британците, но и промени британското небце.
С членството на Великобритания в съюза, слънчеви нови продукти заляха пазара, идвайки от южна Европа: кайсии, праскови, домати, чесън. През десетилетията на британското членство, храната на британската трапеза се промени до степен да е безкрайно далеч от дотогавашните традиции.
Изградихме си страст към виното и мекото френско сирене. През 1973, Великобритания беше страна, в която зехтинът можеше да се купи - ако изобщо го откриете - в малки бутилчици от дрогериите, като лек срещу ушна кал. Сега можете да се изгубите в щанда за зехтин на британски супермаркет, от каламата разновидностите на Гърция, до арбекина от Испания.
Дори само заради факта че британците вече могат да различават песто от салса верде, ЕС може да получи достатъчно признание. Вероятно някакъв вид кулинарна революция би се случила така или иначе, точно както тя се случи в САЩ и Австралия през същия период.
Но ако се замислим за Brexit, трябва да осъзнаем степента, в която Британия не е хранителен остров. Консумираме храни, готвени от френски и италиански готвачи, използващи европейски продукти. Повече от една четвърт от хората, работещи в производството на храни във Великобритания, са емигранти от ЕС. Не бихме могли да се храним по начина, по който го правим, без тях.
Британската храна също така е извлякла ползи от системата на защитен географски произход на ЕС, която дава защитен статут на специални регионални храни, от орехите "Перигорд" до сиренето брочу от Корсика. Европа беше нужна — с тази й регулация — за да напомни на британците за уникалността на местни деликатеси като корниш крема, стридите "Уитстейбъл" и йоркширския ревен.
Подобни статии
