Източник: Pexels.com
Как свикнахме със сегашната подхранвана от Instagram, луда по пържените пилета и суичърите на вечеря култура на хранене?
Четете нататък, за да разберете.
Възходът на скромното авокадо
Cafe Gitane, френско-мароканско кафене, отворило в долната част на Манхатън в средата на 90-те години, беше изпреварило времето си както като квартал — Мот Стрийт, която сега е любимо място за дневни разходки на модели извън работното им време — и като емблематично ястие, тост с авокадо.
В наши дни ще откриете тост с авокадо почти навсякъде, където има авокадо и хляб, но това е не толкова свързано с култовия статус на Gitane, колкото с хитовата популярност на самия плод.
Потреблението на авокадо в САЩ се е увеличило с 300% от 2000 г., като от лакомство по Западния бряг то се е превърнало в американска национална мания. Gitane, макар да печели войната за Instagram, вече представлява много малка част от този феномен. В крайна сметка можете да добавите авокадо към сандвича си дори в Subway.
Безкрайният блясък на едисоновите крушки
Нямаше нищо ново в крушките с гола жичка, когато Public отвори врати в центъра на Ню Йорк през 2003. Фактът, че те бяха много, много стари, ги правеше толкова привлекателни.
Свръх-ефективните LED лампи разпространяваха мекия си бял блясък из САЩ, и интериорните дизайнери като тези зад Public имаха нужда от алтернатива — нещо, което да освети старите индустриални пространства, вече използвани за трапезарии в ресторантите.
Едисоновите крушки, както се наричат те, се оказаха това решение. И много бързо те станаха решение за почти всички. Те са толкова вездесъщи, че единственото нещо, което може да попречи на тази мода, е голямата сметка за ток, която ресторантьорите получават в резултат на модния си естетически избор.
Краят на резервациите
В началото ексклузивните ресторанти приемаха резервации. Те го правеха, защото резервационистът можеше умело да приложи известна селективност по телефона. Съжаляваме, господине, но всичко е резервирано тази вечер. Как казахте, че беше името ви? Обаждате се от чие име? А, разбира се.
После отвори The Spotted Pig в Манхатън през 2004 – с различна идея: вратата според създателите му беше много по-добро място за филтриране на гостите.
Към момента, когато Roberta’s се появи четири години по-късно, традицията с резервациите вече се беше обърнала на 180 градуса. Дали защото пицата на дървени въглища на Roberta’s беше толкова добра, че гостите да нямат нищо против да стоят прави?
Или заради клиентелата, вече изминала пътя до затънтена част на Бруклин, която нямаше друг избор освен да приеме условията? Каквато и да беше причината, това необратимо нормализира практиката на съгласяването с тричасова опашка за маса. Сега, в резултат на това, имаме заведения като Rose’s Luxury (Най-добър нов ресторант на 2014) във Вашингтон, и Sqirl в Лос Анджелис, където опашката за вечеря там е практически толкова известна, колкото и самата храна.
Триумфалното завръщане на резервациите
Естествено, дори разрушаването на старите традиции е податливо на ново разрушаване. Вълната “без резервации” в крайна сметка се разби във възхода на “нео-класиците на резервациите”, които бяха подкрепени от технологични иновации и до известна степен от неразбираемото догматично настояване за честност и равнопоставеност.
Избягването на резервации работеше директно в полза на красивите хора, майсторите на разговорите и хората с контакти сред елита, но обратната вълна лиши гостите от естетическите предимства и ги остави само с имейл адрес и кредитна карта. Пример: Momofuku Ko превърна резервацията на маса в игра кой може да клика най-бързо с мишката. Next в Чикаго продаваше билети за масите си. После се появиха Resy и Reserve, предлагайки на гостите просто да платят надценка, за да получат масата и времето, което желаят. (В момента това все така не работи за маса в The Spotted Pig.)
Тиранията на общите маси
Парти за 50 души? Не, само няколко десетки двойки, събрани заедно на една и съща ивица дърво. Други ресторанти определено заимстваха от планирането на бирариите, но Publican в Чикаго превърна това в изкуство при откриването си през 2008.
Трапезарията включваше гигантска орехова обща маса, предвидена да побира 100 души, почти всички те непознати, да сядат един до друг и да разчупват хляб. Eveleigh в Лос Анджелис пък принуждава гостите да се разполагат на дълги централни фермерски маси. Дали е особено удобно? Не. Но това дава на ресторанта повече география, на която да заложи, и може да се сближите неочаквано със съседа по маса.
Подобни статии
