Източник: U2 Innocence & Experience TOUR 2015
Други моменти са по-прости и по-трогателни.
“Iris” е посветена на майката на Боно - Айрис Хюсън, която умира, когато Боно е бил на 14 години.
По време на тази песен в пространството проблясва стар любителски домашен запис на Айрис, тичаща по плажа; докато Боно пее, той посяга към нея с една ръка - и на екрана те почти се докосват.
В други мигове, месианският ентусиазъм на тълпата издига шоуто до нещо подобно на църковна служба. Когато започва “City of Blinding Lights”, хоризонтални и вертикални ивици от светлина, плаващи през арената, изведнъж светват, образувайки яркобели кръстове и предизвиквайки видима еуфория.
U2 - City of Blinding Lights - MSG NYC 7/31/15 New York City
По време на “Pride (In the Name of Love),” група от мъже на средна възраст пред мен държат ръце над главите си, свили палци и показалци така, че да се получат малки сърца. Когато Боно приканва тълпата да “пее за миротворците” в Чарлстън, Фъргюсън, Палестина и други места, те пеят колкото може по-силно. Този тип емоции обикновено не се демонстрират на рокконцерти.
Благосклонността се запазва дори и по време на дълга реч за лечението на СПИН при майки и деца, по време на което Боно благодари на Нанси Пелоси.
В такива моменти е трудно да не помислим за това колко иронични (или може би “иронични”) някога бяха U2.
Преди 17 години, членовете на групата излизаха на сцената в гигантски лимон, наслаждавайки се на демонстрацията си на лош вкус — и бидейки вероятно първопроходци на блестящата, съзнателна, неловка и хитра ужасност, която можем да открием в наши дни примерно в клипа “Bound 2” на Кание Уест.
Тогава те иронизираха машината на попкултурата и ѝ се съпротивляваха, заради стремежа ѝ да приобщи дори най-деликатните идеи и да ги превърне в брандове, девизи и образи.
Те знаеха, че са част от тази машина; в някакъв смисъл те признаваха собствената си грозота.
U2 изглежда странят от всичко двусмислено, грозно и фалшиво — проблем за банда, която желае да пее за любовта, красотата и реалното състояние на света.
Tweeeet me!Сега, особено в концертите си, U2 изглежда странят от всичко двусмислено, грозно и фалшиво — проблем за банда, която желае да пее за любовта, красотата и реалното състояние на света.
Перманентният и неуморен позитивизъм на групата е проява на друг вид фалшивост.
В началото на 90-те, U2 направиха по-интелектуално и приключенско турне, наречено “ZooTV”.
Водещата му метафора беше телевизията; Боно използваше дистанционно, за да сменя каналите на гигантските екрани на шоуто. Той превключваше между местни станции, Home Shopping Network, нощните новини и сцени от концерта, който той в момента изпълняваше; понякога образите бяха по-обезпокоителни.
По-късно в турнето групата започна да организира пряка видеовръзка с хора, живеещи в Сараево. В един концерт на стадиона "Уембли", Боно говори от сцената с три жени, живеещи там. “Знаете ли всъщност какво се случва тук?” запита една от жените.
“Мисля, че не знаете, защото не правите нищо за нас.” Боно, говорещ пред замлъкналата тълпа, отговори: “Чувстваме се леко абсурдно тази вечер, доколкото сме рокендрол група, в тази фантазия за ZooTV, сравнена с вашата реалност в Сараево.”
После концертът смени канала, както обикновено, и U2 изпълниха поредна песен. Усещането беше “неудобно,” заяви Боно пред тълпата, но в някакъв смисъл “не беше по-противно от смяната на каналите у дома или в хотелска стая.” (По време на шоуто Боно - облечен, уместно, като дявол - се обади по телефона на Салман Рушди, който тогава беше в изгнание; като изненадващ обрат, Рушди се оказа, че присъства на концерта и излезе на сцената.)
На тези концерти U2 признаваха, че тяхната собствена специфична комбинация от духовен популизъм, рок-театралност и социална сериозност може да бъде странна, обезпокоителна и дори обидна.
Това не я правеше безотговорна; в някои аспекти тя баше по-ефективна заради странността си. U2 превърнаха тази странност в изкуство. Основната тема на бандата стана отделянето на смисъла от безсмисленото.
Реклама
Вероятно все още има трезор, където U2 пазят всички тези идеи; за жалост групата изглежда се отегчи от тях някъде около 2000 г., когато албумът, с който се завърна – “All That You Can’t Leave Behind” – превзе радиата с “Beautiful Day”.
Най-ироничното в кариерата на U2 може би е фактът, че след като стана умел критик на медийната софистика, групата опрости разбиранията си точно преди терористичните актове от 11 септември.
Иначе те биха били перфектната група през годините на управление на Джордж Буш. Вместо това U2 се превърнаха в нормкор.
Последните им албуми са позитивни и неосъзнати; когато са на сцена, те действат така, сякаш комбинацията им от емоционална привлекателност, поп-кич и политически девизи са тотално не-забележителни. В естетически план U2 са се превърнали в точно това, което някога критикуваха.
Има много обяснения защо U2 са се променили.
Интересите на членовете на групата може вече да са различни. Или може би те се умориха да бъдат “готини” и “постмодерни”.
Твърди се, че са се уплашили, когато “Pop” не се е продавал добре. Може би хуманитарната дейност на Боно го е направила по-несклонен да иронизира себе си и другите.
Пък и медийният пейзаж, който изглеждаше толкова проблематичен през 1991 - фриволен, но важен и същевременно банален, но нетърпящ отлагане — сега е нещо масово и ежедневно; сблъскваме се с него, когато кликаме из Интернет.
Може би вече просто не изглежда да има смисъл да се протестира. Трябва да се гледа на нещата в перспектива. Песните им все още звучат чудесно; не може да се спори с тона на китарата на Едж.
Но дори и да е така, трудно е да не ни липсват U2 от 90-те години.
Групата тогава беше поп-феномен, който признаваше границите на популизма; тя изследваше застъпването между тревожността и благочестието; тя беше с ръка върху пулса на времето; тя знаеше, че искрените думи винаги предизвикват противоположността си, и трябва да се полагат усилия, за да оцелеят.
За тази версия на U2, комбинацията от невинност и опит не беше повече невинност, а ирония — полезна нагласа в свят, преливащ от попкултура, поп-политика и поп-духовност.
Подобни статии
