Двата живота на Майкъл Джаксън

Кой е този човек?

Отношенията на Джаксън с цвета на кожата му са, меко казано, сложни.

Най-физическите доказателства за цветнокожия му произход той премахва хирургически от тялото си - но музиката и творчеството му са пълни с постоянна признателност към музиката, изкуството и дълбоко въздействащата душевност на цветнокожите.

От вдъхновения от “Nigeria 70” пробив в “ABC” до соловия му албум през 1991 “Dangerous,” в който той се отказва от джаза и мелодичната насоченост на по-ранните си записи в полза на ърбън аренби и клубен бийт на Теди Райли, и открито про-африкански песни като “Liberian Girl,” дългът на Джаксън към африканската и афроамериканската култура винаги е бил очевиден.

“Естествено, че той обичаше факта, че е черен,” казва Райли пред Rolling Stone.

“Докато правехме записите, просто се оставяхме на атмосферата и той казваше ‘Ние сме черни, ние сме най-талантливите хора на Земята.’ Знам, че той обичаше своята култура, своята раса и своята общност.” Вероятно дори още по-изненадваща за незапознатите фенове е недвусмислената реч, която той изнася през 2002 пред предимно чернокожа публика от National Action Network на Ал Шарптън в Харлем. “Знам от коя раса съм,” казва той тогава. “Просто се поглеждам в огледалото, и знам, че съм черен.” И тълпата избухва в ръкопляскания.

"Чернотата" не е резултат само от цвета на кожата, но и от изживяванията, които тази кожа внася в живота. Тя се задълбочава, когато хората виждат пребиването на Родни Кинг почти до смърт пред телевизията от полицаи, както несъмнено и самият Джаксън е гледал наравно с всички останали, през 1991. Тя се пробужда и когато се замислим колко от цветнокожите изпълнители, обогатили работодателите си, са умрели в мизерия и забравени от всички (нещо, за което Джаксън говори при речта си в Харлем).

Michael Jacksons speech against racism in Harlem

Цветът на кожата на Джаксън е нещо, което той не би могъл да избегне. Затова и цветнокожите продължават да го приемат и харесват, въпреки че на пръв поглед той изглежда да отхвърля принадлежността си към тази общност.

Без значение в какво се е превърнал, знаем, че страданието и болката са го накарали да го стори. Знаем за расизма в средата на века, както и за отчаяния, доминиращ нещов баща. Знаем за побоищата, които са били донякъде дисциплиниране, донякъде егоистичен тормоз, и донякъде извратена подготовка за свят, който е направил всичко по силите си да го подложи на още по-тежък психологически тормоз. Знаем, че американският расизъм поражда толкова широка гама от безумие сред жертвите си, че дори Майкъл Джаксън, извратен, странен и неразбираем, звучи смислено в този контекст.

Но има и още неща за Джаксън, които не сме знаели.

Няма как да се пише за Краля на попа, без да се признае, че той е бил обвиняван неведнъж в сексуално насилие над деца — и понякога изглежда, че това е единственото, което хората под 30-годишна възраст знаят за него. Нопър прави всичко по силите си да проучи всякакви публично достъпни документи и доказателства, и стига до извода, че е по-вероятно Джаксън да не е извършил престъпленията, в които го обвиняват.

И все пак оценката на Нопър далеч не е категорична и окончателна. Без значение как ще я тълкуваме, тази част от историята му е противна и отвратителна. Един от родителите, повдигнали обвинения срещу Джаксън, е поискал пари и договор за сценарий за три филма като част от извънсъдебното споразумение. Майка на друго дете е продължила да насърчава сина си да остава при Джаксън много след като твърди, че е започнала да изпитва подозрения.

Естествено, ако той е бил невинен, странността на Джаксън и неговата пълна неспособност да разбира нормалните социални граници е донякъде причината той да се превърне в мишена на последвалото публично оплюване. Във вече прочутия документален филм на Мартин Башир “Living with Michael Jackson”, певецът доброволно заявява, без приканване, че обича да спи в едно легло с деца.

Living with Michael Jackson

“Спя в леглото с всички тях,” казва той. “После се събуждаме призори и отиваме да летим с балон... Няма нищо лошо в това. Има много любов. От това се нуждае светът сега. Повече любов. Повече сърце.” Башир се опитва да го провокира, питайки саркастично: “Светът има нужда от мъж, който на 44 години спи в едно легло с деца?”, на което Джаксън отговаря: “Не, правите го нещо лошо. Това е лошо, но какво лошо има в споделянето на любов?”


Кой е този човек?

Ако той е блудствал с малки деца, то няма начин всичко останало, което е направил, независимо колко въздействащо или трогателно е, да бъде уважавано. Но какво правим, ако той просто е човек, който вярва изцяло и отчаяно, че искрената и неподправена любов е най-важното нещо на света? Точно това ни кара да се вълнуваме толкова за ужаса на живота на Майкъл Джаксън. Трябва да знаем дали той е ангел или чудовище.

Концертите пред милионни тълпи, хора, избухващи в сълзи само от гледката на неговата ръка, начинът, по който неговият глас можеше да размекне най-труднодостъпните и най-уплашени части от нас — тези неща ни убеждават, че той е бил първото. Но може би тази версия на неговото "аз" е просто твърде странна, твърде наивна за нас, опетнени в мръсотията на нашето човешко страдание и борба. Може би не можем - или не искаме - да приемем съществуването на такъв вид непорочна любов, каквато той твърдеше, че представлява.

Имаме дълбока и всепоглъщаща потребност да уловим божественото и някак да го направим достъпно, сравнимо с нашето човешко "аз". Джаксън беше носител на нещо божествено, и вероятно за нас е приятно да го удържаме по-здраво на този свят, заявявайки и доказвайки, че той е точно толкова лош и вулгарен, колкото сме всички ние.

Отскочи към Коментарите (0)

Goodlife.bg

Източник: Карвел Уолъс, New Yorker

29.11.2015 Всички статии от този автор →

Подобни статии

0 Коментара