Източник: Личен архив
Рестописи: Български шеф-готвачи в "Мишлен" ресторанти
Филип Захариев в Jose Calros Garcia Restaurant
Вечерята започна с нещо наистина интересно, поднесено по-още по-интересен начин.
Коктейл. Любезният младеж, който в течение на вечерта и разговорите разбрах, че е от Италия, ми поднесе красива бяла чиния с ледено студена ръка от зелено стъкло (или друг подобен материал), която държеше топче.
Момчето ми обясни, че това е коктейл, който трябва да хвана леко с два пръста и да го поставя директно в устата си. Обаче, явно извънземната ръка беше прекалено студена, а топчето леко влажно, та беше замръзнало и за да го отлепя от ръката, трябваше да го стисна малко по-силно, което предизвика неговата експлозия. Посмяхме се добре и Лука (не му помня името, но нека бъде Лука, звучи достатъчно италианско) се запъти към кухнята за нов коктейл.
Този път опитът беше успешен и топчето експлодира на правилното място, а щетите от експлозията бяха много свежест и приятен после-вкус. Заедно с коктейла пристигна и може би най-голямата, тлъста месеста стрида с блъди мери, която съм опитвал. Добро начало!
Следващия корс се състоеше от няколко различни неща. Aншоа с мисо, терин с ечемичен кракер и портокал, маслинена сферификация, домашен хляб с дип от патладжанен хумус с кедрови ядки и кайсиево пюре, пържен кракер с неприятно горчив водораслов прах и кремообразно сирене, прахообразна таблетка, увита като бонбон (разновидност на традиционна андалусийска коледна сладка, но солена), и миниатюрна салата от селъри с ябълки и микрогрийнс.
Като вкус, нищо невероятно, нищо запомнящо се. Може би аншоата беше по-интересна, както и хумуса от патладжан. Домашният хляб определено можеше да е по-добър. Сверификацията от маслини отдавна е отживелица, но пък може би в Испания е нещо като традиция след революцията на El Bully.
Некст корс- скариди от Андалусия, в течен пепър сос (Liquid Peppers) и йогурт сверификация (пак сферификация!). Лука ми обясни, че скаридите са с изключително интересна и различна структура, което всъщност наистина беше така. Някак си меки и пухкави. Трябваше да ги ям заедно със сферификацията, като след това изпия соса. Не мога да кажа, че не ми хареса, но съвсем честно, най-хубавото на това ястие беше чинийката.
Змиорка с авокадо, фенел и пюре от брюкселско зеле. При поднасянето друг от сервитьорите посипва леко върху ястието, малко от най-добрият зехтин в Андалусия. Добре, ама пак нищо особено.
Дойде ред и на ястието, което за мен беше най-добро. Студена андалусийска супа Ахо Бланко.
Реално погледнато, най-елементарното от всички ястия, но вкусово най-впечатляващо! На дъното на красива стъклена купа лежеше гел от амарето, а върху него сферификация от портокал и пъпеш (ама разбира се, за къде без сферификация).
За малко да се разплача, честно!
Това беше едно от ястията, за които хората казват „ядеш и ревеш“. Настина страхотно! Извиках Лука отново и по-подробно да ми обясни какво точно представлява тази супа и какви точно бяха нещата в купата, тъй като не винаги запомнях всичко, което ми обяснява.
Супата е елементарна. Приготвя се с бадеми, хляб, вода, зехтин, малко оцет, сол и пипер, като хляба се накисва във вода. Всичко в блендера. Симпъл ес фак. Сервира се с различни плодове. Определено тази супа ще намери място в някое от следващите ми менюта, с малко Арктик туист. Вместо пъпеш и портокал, ще е с жълти боровинки.
Отново скарида. Този път голяма, кралска и със запечен сос беарнез. Отново от Андалусия. Трети сервитьор ми я поднесе, с обяснението, че беарнез сос се сервира обикновено към меса, но те обичат да рискуват. Аз също не смятам, че в готвенето има определени правила, които трябва да спазваме и че еди кой си сос трябва да се приготвя еди какъв си начин, и да се сервира само с един какво си. Глупости на търкалета. Скаридата с беарнез беше добра комбинация.
Последва друга супа. Този път Рамен с лобстер скрит под домашно приготвен нудълс, жълтък и лимонена трева. Отново на масата пред мен Лука наля страхотен Рамен бульон. Мога да каже, че Рамен-а беше приятна изненада.
Първият мейн корс. Ахада. Малка акула, върху пюре от пащърнак с различни текстури. Нищо позитивно за това ястие.
Равиола със сен жак. Изключително добре приготвена! Още едно от ястията, които удрят право в десетката. Нежно тесто на равиола, с пълнеж от ситно нарязани миди сен жак със страшно наситен вкус и ойстер сос. Сочно и топящо се в устата ястие.
Направи ми впечатление, че преди нито едно от основните ястия, нито след което и да било такова, не сервираха някакво леко сорбе, смути или друго пречистващо вкусовите рецептори и освежаващо творение. Нищо... нали имах вода.
Вторият мейн корс и последно ястие преди десерта беше гърди от гълъб, канелони и бейби зеленчуци.
Гълъбът беше приготвен по два начина, на грил и варен в канелон. Зеленчуците бяха съвсем леко минали през масло, хрупкави и приятни, а гърдите на грил бяха перфектно приготвени.
Предполагам, че гълъбите са специално отгледани с цел консумация, защото не отдавна имах гълъб в своето меню, който обаче беше див и специално ловуван за нашия ресторант някъде из Дания. Съвсем откровено мога да кажа, че това филе беше далеч по-крехко и приятно от това на дивия датски гълъб. Начина на приготвяне и степента на изпичане са идентични. Very rear.
Дойде ред и на десертите. Номер едно беше авокадо-цитрус. Представено ми бе като панакота от авокадо, върху италиaнски мерeнг с цитрусов привкус.
Текстурата на панакотата не беше точно като текстура на панакота... но няма значение, беше приятно и свежо. Чинията беше страхотна (всъщност повечето бяха такива), силно охладено стъкло, пълно с вода. Супер!
Последва още по-приятен и още по-свеж десерт. Мелон-мохито. Пресовано парче пъпеш, обаче не пъпеша, който познаваме, а някакъв специален сорт, инжектиран с мохито. Замрзен, а след това размразен и отлежал в хладилника. Сервиран с тънко нарязани листенца мента. Супер десерт, който задължително ще намери място в моята кухня!
И последния (всъщност се оказа предпоследен) десерт бе шоколад в 3 текстури.
Мус, кръмбъл и печен. Малко тежичко и абсолютно нищо впечатляващо. Определено с десерта можеха да се постараят далеч повече. Все пак според мнозина (според мен също) десерта е най-важната част от вечерята.
Финалният щрих. А тук, завършекът бе просто завършек. Това лято имах щастието да вечерям в ресторант Космос в София, където десерта ти отвява главата! Та ако Jose Carlos Garcia заслужава Мишлен звезда такива десерти, то Георги Бойковски и Алекс Цеков заслужават 3*!
Заедно със сметката поднасят и тенджерка, пълна с шоколадови трохи, а върху тях домашно приготвени сладки, няколко разновидности. Всичките вкусни.
В Испания, за разлика от Норвегия например, не можеш да добавиш бакшиша (тази дума на български звучи ужасно!) въвеждайки собственоръчно в апарата сумата, която желаеш да платиш след като получиш сметката. За това е хубаво да имате кеш.
За късмет бях изтеглил 50 евро на летището, за автобус, хостел и вода. Както вече споменах изпих доста вода този ден. Оставих на Лука и компания 20 евро (малко повече от 10%), надявам се и в Испания, както в Норвегия и останалите цивилизовани страни, бакшиша да се дели между всички, включително и миячите.
Равносметката накрая беше 170 евро за ресторант и 17 евро за хостел. Само истинските фуудита ще ме разберат!
И както е казал някой велик мислител от Фейсбук, пътувайте много, яжте вкусно и заспивайте с любим човек! Или с няколко непознати в хостела.
Подобни статии
